Любимата ми детска книжка

Тази седмица предизвикателството на Двете елши веднага предизвика интереса ми. Свързано е с книги и четене, темата е "Приказка", а задачата е да бъдат претворени в проект любимата ни приказка или детска книжка. Просто нямаше начин да не участвам. Включвам картичката и в предизвикателството на Simon Says Stamp - картичка за дете, защото тази картичка определено ще бъде подарена на някой малчуган.

Една от моите най-най-любими книги за всички времена е "Емил от Льонеберя" на Астрид Линдгрен. Чела съм я безброй пъти и наскоро пак я препрочетох заедно със сина ми. Затова и опитах да създам картичка, посветена именно на тази книга, олицетворяваща пакостливото момче с всъщност добро сърце - защото никой не може да ме убеди, че зад всяко пакостливо петгодишно дете не се крие малко ангелче. Нека споделя с вас началото на книгата и ви пожелая усмихнат ден. 

И преди да забравя - ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН на всички, които празнуват днес!

Емил от Льонеберя - така наричаха едно момче, което живееше в село Льонеберя. Той беше палаво и упорито хлапе, далеч не толкова добър като вас. Въпреки че изглеждаше добричък, честна дума. Когато не крещеше. Имаше кръгли сини очи. Всичко заедно изглеждаше някак много добродушно и човек би помислил, че Емил е същинско ангелче. Но това би било най-голямата заблуда. Той беше на пет години и силен като биче и живееше в стопанството Катхулт в село Льонеберя в областта Смоланд. И, разбира се, говореше на смоландско наречие нашият малчуган, но това не беше негова грешка. Така си говорят в Смоланд. Когато искаше шапката си, той не казваше както вие: "Искам си шапката." Вместо това казваше: "Искъм я шапкътъ." А неговата "шапкъ" беше нещо като фуражка, с черна козирка и синьо дъно - доста грозна. Беше му я купил татко му, когато отиде веднъж в града. Емил много се зарадва на шапката и вечерта, когато щеше да си легне, каза: - Искъм я шапкътъ! Майка му реши, че Емил не бива да отнесе шапката в леглото и понечи да я сложи върху полицата в преддверието, но Емил се разкрещя, та оглуши цяла Льонеберя: - Искъм я шапкътъ!
И така Емил спа с шапка на главата всяка нощ в продължение на три седмици. То, че можеше - можеше. Макар че доста му убиваше. Но главното беше Емил да наложи своето - той на това държеше. По никакъв начин не биваше майка му да наложи своето. Веднъж, на Коледа, тя се опита да накара Емил да яде задушен зелен фасул, защото зеленчуците са толкова полезни, но Емил каза не.
- Да не смяташ НИКОГА да не ядеш зеленчуци? - попита майка му.
- Как не - рече Емил. - Но ИСТИНСКИ зеленчуци.
След което тихомълком отиде зад елхата и започна да я гризка. Но бързо му омръзна, защото боцкаше в устата.
Такъв инат беше Емил. Искаше той да се разпорежда с мама и татко, с цялото стопанство Катхулт, а най-добре и с цяла Льонеберя, само че жителите на Льонеберя не бяха съгласни с това.