Самодостатъчност

 

Върнах се от морето и се сетих, че имам няколко картички, направени преди няколко седмици, снимани още тогава, които така и не съм ви показала. Ето първата от тях. Направих я за благотворителния базар, за който бях писала. И който благотворителен базар ме наведе на някои мисли, които пък... защо не... реших да споделя.

През последните години често съм давала картичките си за продажба на благотворителни базари, но реално едва този път бях и на самата сцена. И бях изумена, че картичките ми се разграбиха буквално за минути, получих безброй поздравления и комплименти, както и няколко предложения да продавам картичките си в магазини за сувенири и дори покана за участие в пленер. 

Съвсем честно, тогава се чувствах безкрайно поласкана и ми беше приятно. И в същото време сякаш тези комплименти и възхищение нямаха особено значение. Не е ли нормално това да ме накара да се възгордея, да потърся път за развитие, да приема, да опитам... Отказах всички предложения за продажби, отклоних учтиво поканата за участието в пленера - всъщност така и не разбрах за какво точно става въпрос. Тогава не се замислих много-много. Вътрешните ми усещания бяха такива и аз им се доверих напълно.

Малко по-късно се запитах каква е тази пълна липса на амбиция у мен. Нямам никакво желание, нито мотивация да ставам "майстор на картички". Не се интересувам от бизнес-предложения, осигуряващи популярност-предложения и каквито и да било други предложения. Тотална апатия към тази част от творенето. Питам се дали тази апатия не заразява това, което създавам. Дали картичките ми не са някак апатични, защото аз самата не правя никакви опити да се развивам в тази област. Да напредвам, да разширявам, да пробивам, да успявам... Всъщност коментарите в блога намаляват, читателите напоследък - също. Дали не е заради тази липса на амбиция и желание...

Питам се трябва ли хобито да прекрачва границите на моментното удоволствие. Трябва ли да се стреми към публика, към почитатели. Като че ли напоследък съм загърбила в голяма степен нуждата от одобрение, от признание. Какво значи да успяваш? Мисля си, че да успяваш значи да си в мир със себе си, да се чувстваш добре, комфортно - с мислите си, с чувствата си, с усещанията си. А аз се чувствам точно така.

Или просто оправдавам пред себе си липсата на вдъхновение със самодостатъчност. Не знам...

Невидима заря

Вече втора година прекарваме лятната си почивка на море на каравана. Спомням си колко скептична бях в началото и как тръгнахме с уговорката, че след ден-два може и да се върнем. В крайна сметка толкова ни хареса, че не искахме да се прибираме, а тази година освен юлската ваканция, планираме да прекараме и август поне седмица тук.
Кой да предположи, че плажът е най-красив, когато е тих и пуст. Че вечният морски бриз е в състояние да издуха напълно от главата ти всякакви мисли, грижи и ангажименти. Че да не мислиш за дрехи и приличен външен вид може да бъде толкова освобождаващо. Че децата се чувстват на плажа като у дома си.

Току що Виктор, наблюдавайки залязващото слънце, възкликна, че вижда невидима заря.
И на вас, и на себе си пожелавам точно това - да виждаме по-често тази невидима заря. Със сигурност я носим в себе си. Само трябва да открием тишината и спокойствието, за да можем да я забележим.

Instagram

Новото ми увлечение - снимките от Instagram.
А самата снимка обяснява отсъствието ми от блог-пространството тези дни. Море, каравана на плажа, бански, пясък - накратко почивка :)
Компютърът много бързо отива някъде назад в списъка с приоритетите. Но пък, ако ви е интересно, мога от време на време да споделям някоя и друга снимка от Instagram.